Националният референдум относно въвеждането на електронно дистанционно гласуване от 25.10.2015 г. не успя да постигне високите прагове на избирателна активност, поставени от Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и въпросът премина за решаване в полето на парламента. Според същия закон  в тримесечен срок от внасянето Народното събрание трябва да разгледа направеното предложение, да обяви своето решение и мерките за неговото изпълнение на своята интернет страница, в един национален ежедневник и по обществените електронни медии.

В случая с референдума относно е-вота парламентът успя да вземе решение, макар и в последния момент. Така или иначе обаче разпоредбите на ЗПУГДВМС крият много въпросителни, които биха създали проблеми в подобни ситуации в бъдеще, и следва да бъдат адресирани от законодателния орган.

На първо място не е ясно какво предложение следва да се внесе в парламента след референдума. Предложението на референдума се подава в условна, въпросителна форма т.е. задава се въпрос на избирателите „да се направи ли нещо”. Различен е случаят с предложението на националната гражданска инициатива. То се подава до съответния орган в императивна форма, т.е. от органа се иска „да направи нещо”.

Законът не пояснява също така кой трябва да внесе съответното предложение в Народното събрание.  Дали това е инициаторът на референдума, дали се прави от избирателната комисия, обявила резултатите, или става служебно по инициатива на самото Народно събрание?

Беше ясно, че самите депутати не се чувстват комфортно от изпълнението на възложените им законови задължения. Най-вероятно това беше една от причините да се чака упорито крайната дата за поставяне на въпроса на обсъждане, а последното неминуемо ограничи времето за дебатиране и реално обсъждане на проблемите.

Налице  са различни предпоставки и различни процедури относно самото предложение, което  може допълнително да създаде объркване сред депутатите. Тези на вид дребни, но съществени технически детайли създават риск за изкривяване смисъла на закона и превръщане на разглеждането на предложението в политически фарс в Народното събрание. Осезателна е тенденцията Народното събрание да се отклони от  смисъла на закона, като политическият дебат се измести върху самото провеждане на референдума. В конкретния случай при решаването за е-вота, формулировката в програмата на парламента гласеше, че ще  се проведе „Обсъждане на проведения на 25 октомври 2015 г. национален референдум на основание чл. 23, ал. 3 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление”. Подобна формулировка недопустимо измества същността на дебата, тъй като предмет на обсъждане и  разглеждане по смисъла на закона  не трябва да е проведения референдум  и резултатите от него.

Народните избраници трябва да вземат решение единствено относно самото предложение – предмет на референдума , съответно въпроса, който е формулиран в него.

Връщайки се към казуса с е-вота, ще отбележим, че Народното събрание нямаше какво толкова да обсъжда, след като то вече имаше възможност да  разгледа подробно предложението на Президента. Спорно е, в тази връзка, дали  си заслужаваше националният референдум да се проведе само по този единствен въпрос, след като от формулировката му беше видно, че така или иначе въпросът следва да се реши от парламента чрез промени в Изборния кодекс.

Не по-малко дискусионен е въпросът какво трябваше да бъде съдържанието на решението, прието от депутатите.

Самото предложение е свързано с промяна в изборното законодателство и това наред с твърде общата формулировка на предложението, налага необходимост от преобразуването му в конкретен законодателен текст.

Това означава, че това предложение трябва да се внесе от лица с право на законодателна инициатива или поне да се адресира до  такива лица.

Известно е че Народното събрание, като колективен орган няма право на такава инициатива, а правото на законодателна инициатива принадлежи на всеки депутат или Министерски съвет.

Самото предложение не можеше да се разгледа като  упражняване на право на законодателна инициатива и поради причина, че българското законодателство не познава института на народната законодателна инициатива.

Това означава, че в крайна сметка Народното събрание можеше да приеме само едно  декларативно решение. Точно това беше направено на 21 януари тази година. Парламентът прие решение, с което „подкрепя възможността да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите и при разписани законови гаранции за тайната на вота, гражданския контрол върху изборния процес и сигурността на информационните системи“. В гласуването участваха 192 народни представители, от които 136 бяха „за“, а 56 – „против“.

От гледна точка на пряката демокрация в България бихме коментирали, че при този случай на референдум от плебисцитен тип гражданското участие е сведено до минимум.

Далеч по различно би било положението, ако у нас беше въведено правото на народна законодателна инициатива.

Това право е гарантирано не само за гражданите на Швейцария и САЩ, където за първи път е била въведена тази форма на пряка демокрация. От него, под една или друга форма, се ползват и гражданите на Италия, Австралия, Перу, Испания, ФРГ, както и на редица страни с преходна икономика с които можем да се сравняваме, като Полша, Русия, Украйна, Словения, Румъния, Унгария, Латвия, Литва и  Албания.

Препоръчваме на народните избраници да съсредоточат усилия именно в тази насока, включително да създадат подходяща конституционна и законодателна среда за развитието на пряката демокрация, а не да използват прякото участие на гражданите само като източник на политически дивиденти.

Коментар на адв. Александър Асенов